Защо въдицата за реиндустриализацията налови шарани?

 
 
 

Европейският план за реиндустриализация определено „хвана дикиш“. Милиони европейци, както от пост-социалистическите източни държави, така и от старите западни членки, започнаха да мечтаят за повторно извисяване на пушещи комини и безкрайни поточни линии. Мантрата, че сега няма производство, а преди е имало, ехти из националните парламенти, а министри потриват ръце, подписвайки разрешения за одържавявания и по-дебели субсидии за близките до тях индустриалци, под радостните възгласи на тълпите отпред. Да се чуди човек, защо отново бедните хора са толкова надъхани с малкото си пари да субсидират най-богатите индустриалци?

Романтичният образ на високите комини и безкрайните поточни линии като основа на икономиката произлиза от невъзможността или затруднението на много хора да боравят с абстрактно мислене от по-високо ниво. Абстрактното мислене е способността да се анализира информация и да се разрешават проблеми на сложно, мисловно ниво. Най-просто, то изисква способността да разбираш и употребяваш мисловни конструкти и образи, които не виждаш и дори не можеш да видиш никога с очите си. Абстрактното мислене е с централно място в тестовете за интелигентност, като хората с по-високи резултати показват по-голям капацитет да боравят умело с абстракции.

Тъй като в съвременната демокрация е по-важна бройката, а не качеството на гласоподавателите, съответно политиците се фокусират върху обещания и послания, които се „смилат“ най-добре от по-бедните и долните части на средната класа, тъй като те са с най-голяма електорална тежест. Въпреки изключенията, факт е, че тези хора са с по-нисък образователен ценз и често дори нямат такъв (например, повечето роми в България) или пък образованието им не съответства на съвременната реалност (често срещан феномен в пост-социалистическите държави). Те срещат затруднения при боравенето с по-сложните абстракции в икономиката на услугите (много дори трудно разбират що е то услуга, как може да размениш нещо, дето го няма на практика) и не могат дори да разберат защо тя съществува. Съответно, за тях е далеч по-лесно за разбиране, че индусрията е ужким най-важна, трябва много производство, високи комини, дълги поточни линии, безброй много хора в сиви комбинезони, биещи с чукове по цял ден, черен пушек и як смог, за да просперира обществото и да има „производство“ (което дори отъждествяват с икономика) – това не са абстракции, това са съвсем конкретни образи от реалността, неща, които могат да се пипнат, да се усетят, да се помиришат, да се заснемат с фотоапарат.

Разбира се, политиците и техните PR специалисти са си написали домашното и знаят всичко това. След дълги години „отглеждане“ на многобройни зависими от държавата гласоподаватели, концентрирани в по-бедните слоеве и ниската средна класа (българският феномен на верните ромски гласоподаватели го има в цяла Европа, просто етносите и социалните профили са други), политиците концентрират своите послания предимно към тях, а не към (средностатистически) по-интелигентните хора от средната класа, които са и съответно по-малко на брой. Поради това и обещанията днес са за големи заводи, работници със сиви комбинезони, много труд и пот по струговете, високи комини и задушлив черен дим – важните гласоподаватели искат да чуят тази лъжа, другите е все тая как ще гласуват.

Всъщност, за да сме коректни, лъжата за реиндустриализацията е по-малка на централно брюкселско ниво и доста по-голяма на национално. Брюкселската програма за реиндустриализация съдържа много разумни мерки, особено премахването на пречките, които са довели до създаване на неконкурентна европейска индустрия днес – скъпа енергия (четири пъти по-скъп газ от САЩ, например), тежки регулации върху пазара на труда, слаба научна дейност и т.н. (няма нищо за национализации, държавни заводи и т.н.). Все пак, важно е да се отбележи, че дяволът е в детайлите и дори в брюкселския документ се виждат корупционните мотиви на еврократите – решението за иновации е да вземем повече пари от самата индустрия през данъците и после да ги разпределим на близките до политиците институти и фирми; решението за енергията е да вземем повече пари от самата индустрия през данъците и после да ги разпределим за енергийна ефективност, от която рядко излиза нещо съществено; решението за евтината енергия е да преразгледаме данъците върху енергията, но не и да ги махаме (това ще намали потокът пари в държавните и европейския бюджет); решението за бизнес средата не е да се махнат 90% от вредните национални и европейски регулации, които правят стартирането на фирма почти мисия невъзможна и закрилят едрите действащи корпорации, а да се строи още „инфраструктура“, откъдето се и краде най-лесно.

На национално ниво, обаче, политиците използват само заглавието на този план, за да разгърнат в пълен мащаб пропагандата си и да излъжат огромния брой бедни (или смятащи се за бедни) гласоподаватели, получавайки власт да помогнат на богатите си приятели индустриалци. Почти навсякъде из Европа се сипят лъжи за колко хубаво е с парите на данъкоплатеца да се строят държавни заводи, да се дават субсидии на „стратегически“ манифактури (под стратегически политиците разбират тези, които са собственост на приятелите им), да се спасяват с държавни пари закъсалите заводи на близките до управляващите партии инвеститори или да се одържавяват неудобни частни бизнеси и да се заменят с удобни партийци, и т.н. Общо взето, поредният епизод от филма „да излъжем бедния, че е много хубаво с неговите пари да се субсидира богатия“. И понеже за бедните е далеч по-лесно да си представят колко стойностни са високите комини и тировете с компоти, отколкото да си представят колко стойностен е чертежът на гениален архитект, те лапат въдицата.

Европейската реиндустриализация не е съвсем безпочвено начинание, но не и под формата на политическата пропаганда днес. Факт е, че европейската индустрия е дълбоко неконкурентна, поради дълги години брутална държавна намеса, поставяща безброй ограничения и тежести, особено пред малкия и средния бизнес. Но истинската реиндустриализация ще настъпи, когато политиците изтеглят и премахнат тези тежести и ограничения, а не когато въведат нови. Разбира се, целта на почти всички политици е да останат на власт и да се облагодетелстват от нея, така че за тях е далеч по-рационално да излъжат многобройните гласоподаватели, за които максимумът на икономическото разбиране се ограничава до висок комин на държавен завод, и да пренасочат още от парите на данъкоплатците към най-богатите индустриалци. Или да заменят неудобни частни такива, от които е трудно да се краде, одържавявайки ги и замествайки ги с близки партийци, далеч по-склонни да делят баницата с „правилните“ хора. А по-умните гласоподаватели хем си мълчат, хем са по-малко, така че на кого ли му пука за тях, стига да си плащат данъците?

Leave a reply