Защо въдицата за реиндустриализацията налови шарани?

 
 
 

Европейският план за реиндустриализация определено „хвана дикиш“. Милиони европейци, както от пост-социалистическите източни държави, така и от старите западни членки, започнаха да мечтаят за повторно извисяване на пушещи комини и безкрайни поточни линии. Мантрата, че сега няма производство, а преди е имало, ехти из националните парламенти, а министри потриват ръце, подписвайки разрешения за одържавявания и по-дебели субсидии за близките до тях индустриалци, под радостните възгласи на тълпите отпред. Да се чуди човек, защо отново бедните хора са толкова надъхани с малкото си пари да субсидират най-богатите индустриалци?

Романтичният образ на високите комини и безкрайните поточни линии като основа на икономиката произлиза от невъзможността или затруднението на много хора да боравят с абстрактно мислене от по-високо ниво. Абстрактното мислене е способността да се анализира информация и да се разрешават проблеми на сложно, мисловно ниво. Най-просто, то изисква способността да разбираш и употребяваш мисловни конструкти и образи, които не виждаш и дори не можеш да видиш никога с очите си. Абстрактното мислене е с централно място в тестовете за интелигентност, като хората с по-високи резултати показват по-голям капацитет да боравят умело с абстракции.

Тъй като в съвременната демокрация е по-важна бройката, а не качеството на гласоподавателите, съответно политиците се фокусират върху обещания и послания, които се „смилат“ най-добре от по-бедните и долните части на средната класа, тъй като те са с най-голяма електорална тежест. Въпреки изключенията, факт е, че тези хора са с по-нисък образователен ценз и често дори нямат такъв (например, повечето роми в България) или пък образованието им не съответства на съвременната реалност (често срещан феномен в пост-социалистическите държави). Те срещат затруднения при боравенето с по-сложните абстракции в икономиката на услугите (много дори трудно разбират що е то услуга, как може да размениш нещо, дето го няма на практика) и не могат дори да разберат защо тя съществува. Съответно, за тях е далеч по-лесно за разбиране, че индусрията е ужким най-важна, трябва много производство, високи комини, дълги поточни линии, безброй много хора в сиви комбинезони, биещи с чукове по цял ден, черен пушек и як смог, за да просперира обществото и да има „производство“ (което дори отъждествяват с икономика) – това не са абстракции, това са съвсем конкретни образи от реалността, неща, които могат да се пипнат, да се усетят, да се помиришат, да се заснемат с фотоапарат.

Разбира се, политиците и техните PR специалисти са си написали домашното и знаят всичко това. След дълги години „отглеждане“ на многобройни зависими от държавата гласоподаватели, концентрирани в по-бедните слоеве и ниската средна класа (българският феномен на верните ромски гласоподаватели го има в цяла Европа, просто етносите и социалните профили са други), политиците концентрират своите послания предимно към тях, а не към (средностатистически) по-интелигентните хора от средната класа, които са и съответно по-малко на брой. Поради това и обещанията днес са за големи заводи, работници със сиви комбинезони, много труд и пот по струговете, високи комини и задушлив черен дим – важните гласоподаватели искат да чуят тази лъжа, другите е все тая как ще гласуват.

Всъщност, за да сме коректни, лъжата за реиндустриализацията е по-малка на централно брюкселско ниво и доста по-голяма на национално. Брюкселската програма за реиндустриализация съдържа много разумни мерки, особено премахването на пречките, които са довели до създаване на неконкурентна европейска индустрия днес – скъпа енергия (четири пъти по-скъп газ от САЩ, например), тежки регулации върху пазара на труда, слаба научна дейност и т.н. (няма нищо за национализации, държавни заводи и т.н.). Все пак, важно е да се отбележи, че дяволът е в детайлите и дори в брюкселския документ се виждат корупционните мотиви на еврократите – решението за иновации е да вземем повече пари от самата индустрия през данъците и после да ги разпределим на близките до политиците институти и фирми; решението за енергията е да вземем повече пари от самата индустрия през данъците и после да ги разпределим за енергийна ефективност, от която рядко излиза нещо съществено; решението за евтината енергия е да преразгледаме данъците върху енергията, но не и да ги махаме (това ще намали потокът пари в държавните и европейския бюджет); решението за бизнес средата не е да се махнат 90% от вредните национални и европейски регулации, които правят стартирането на фирма почти мисия невъзможна и закрилят едрите действащи корпорации, а да се строи още „инфраструктура“, откъдето се и краде най-лесно.

На национално ниво, обаче, политиците използват само заглавието на този план, за да разгърнат в пълен мащаб пропагандата си и да излъжат огромния брой бедни (или смятащи се за бедни) гласоподаватели, получавайки власт да помогнат на богатите си приятели индустриалци. Почти навсякъде из Европа се сипят лъжи за колко хубаво е с парите на данъкоплатеца да се строят държавни заводи, да се дават субсидии на „стратегически“ манифактури (под стратегически политиците разбират тези, които са собственост на приятелите им), да се спасяват с държавни пари закъсалите заводи на близките до управляващите партии инвеститори или да се одържавяват неудобни частни бизнеси и да се заменят с удобни партийци, и т.н. Общо взето, поредният епизод от филма „да излъжем бедния, че е много хубаво с неговите пари да се субсидира богатия“. И понеже за бедните е далеч по-лесно да си представят колко стойностни са високите комини и тировете с компоти, отколкото да си представят колко стойностен е чертежът на гениален архитект, те лапат въдицата.

Европейската реиндустриализация не е съвсем безпочвено начинание, но не и под формата на политическата пропаганда днес. Факт е, че европейската индустрия е дълбоко неконкурентна, поради дълги години брутална държавна намеса, поставяща безброй ограничения и тежести, особено пред малкия и средния бизнес. Но истинската реиндустриализация ще настъпи, когато политиците изтеглят и премахнат тези тежести и ограничения, а не когато въведат нови. Разбира се, целта на почти всички политици е да останат на власт и да се облагодетелстват от нея, така че за тях е далеч по-рационално да излъжат многобройните гласоподаватели, за които максимумът на икономическото разбиране се ограничава до висок комин на държавен завод, и да пренасочат още от парите на данъкоплатците към най-богатите индустриалци. Или да заменят неудобни частни такива, от които е трудно да се краде, одържавявайки ги и замествайки ги с близки партийци, далеч по-склонни да делят баницата с „правилните“ хора. А по-умните гласоподаватели хем си мълчат, хем са по-малко, така че на кого ли му пука за тях, стига да си плащат данъците?

Leave a reply

  • 0
 
 

Дайте да си опазим реално природните ценности – зарежете политиканските манипулации на левите “интелектуалци”

Не мога да се въздържа от коментар на една глупост, която се повтаря ли повтаря, като мантра на апелиращите към повече държава. Били сме опазарили природата, казват те. И лошият па[...]

  • 0
 
 

Дали рудодобивът уби туризма в Панагюрище, Етрополе, Пирдоп, Мадан и Златоград?

Общинските съветници в община Трън гледам се поосвестиха малко и решиха да няма местен референдум паралелно с парламентарните избори след седмица. Може би защото видяха с очите си [...]

  • 0
 
 

Владимир Каролев: Уроците на лейди Тачър

Да бъдеш силен е като да бъдеш дама – ако трябва да кажеш на хората, че си, значи не си. Вчера светът изпрати баронеса Тачър с почести, неотдавани от 30 януари 1965 г., когато бе [...]