Юри Иванов: Либертарианството има врагове вече? Това е добре.

 
 
 

След като този текст, появил се в Bloomberg преди около седмица и радващ се на широка гласност оттогава насетне, бе преведен на български и публикуван в няколко родни медии под заглавието „Либертарианците са новите комунисти“, най-накрая се замислих за това колко популярна е станала философската система, която споделям. Само допреди четири-пет години либертарианците у нас се брояха на пръстите на двете ръце, а възгледите им за света бяха точно толкова познати на възпитаните в социалистически консерватизъм български граждани, колкото и политически проблеми на Конго. Докато тогава никой не беше чувал за нас, а самата дума „либертарианец“ звучеше напълно чуждо на 99.9 процента от хората, днес вече сме чудовището, на което левите „интелектуалци“ все по-често са склонни да приписват всички трагедии, причинени от собствения им философски провал.

За възхода на вярата в свободата са виновни както обективни фактори като все по-голямото количество достъпна информация (позволяваща ни да сравняваме възприетите догми с други и доскоро неизвестни ни гледни точки), така и усилията на много хора, като моите приятели от ЕКИП, но тази статия е на друга тема. В нея – за огромно неудоволствие на част от почитателите на E-lect, които все се радват на непремерения сарказъм и агресивния език на автора – даже няма да се спирам на жалките опит на Петър Волгин да критикува либертарианството. Волгин от моя гледна точка е идиот от най-тежкия тип – такъв, който дори не желае да си направи труда да се запознае с възгледите, по които плюе, и затова ги изкривява до неузнаваемост, така че не заслужава повече внимание (о, я виж – кратък пример за зле прикрита агресия!).

Статията ми е посветена на онези критики на либертарианската философия, които, според мен, заслужават да им се отговори. Преди да се захвана с тях обаче, ще започна с един съвсем кратък и – о, ужас! – напълно безплатен урок за нашите леви опоненти. Изчистено до своето основно положение либертарианството, уважаеми критици, може да се опише точно с пет думи: „философия на неиницирането на насилие“. Всичко останало в него е следствие от този базов възглед, който още по-опростено твърди, че да прибегнеш пръв до насилие е абсолютно недопустимо. Пиша това, понеже се начетох на глупости за злокобните либертарианци, които подкрепяли войната, налагали позициите си с полицейски прийоми, и били защитници, както на олигарсите и монополите, така и на някакво измислено право хората да си правят каквото си искат, без да се съобразяват с другите.
Почтеният наблюдател, надявам се, веднага ще се досети, че обвиненията, цитирани в горното изречение, са следствие или на незнание, или на умишлено изкривяване на истината. Но не те ни интересуват, а няколко по-сериозни критики, първата от които е, че

Либертарианците пет пари не дават за солидарността и сътрудничеството между хората

Аз съм либертарианец, но, както читателите на E-lect добре знаят, това съвсем не означава, че не ми пука за другите – тук на няколко пъти сме се включвали в кампании в помощ на болни хора, говорили сме за важността на подкрепата за различни малцинствени групи и сме писали за хората с увреждания, с чиито проблеми преди време се занимавах (което пък ми позволява да наричам приятели някои от служителите в няколко важни фондации, извършващи голяма част от смислената дейност в тази област). Нещо повече – не познавам нито един представител на моето философско течение, който да не разбира значението на солидарността и да не живее живота си в съответствие с това разбиране.

Либертарианството съвсем не отрича човешката взаимопомощ, както се опитват да ни внушат зле образованите му опоненти. То обаче отрича насилието, маскирано като солидарност. За нас е признак за висок морал да помагаш на другите, но ние не вярваме, че, когато някой те принуди да го правиш, това те прави теб или него по-морален. В допълнение ние знаем – и разполагаме с предостатъчно доказателства в наша подкрепа – че, когато солидарността е доброволна, хората са много по-стимулирани внимателно да следят как се харчат парите им като резултатът е, че фондациите например разхищават много по-малък процент от ресурсите на своите донори, отколкото социалните системи, изградени от държавата.

Помисли какво е основното логическо следствие от горното обвинение на опонентите ни. Като приравняват либертарианското противопоставяне на насилствената взаимопомощ, налагана от органите на властта, на взаимопомощта като цяло, те индиректно признават, че за тях има една единствена форма на солидарност – тази, към която ни принуждава държавата. Докато ние знаем, че хората в огромното си мнозинство са добронамерени и склонни да помагат на ближните си, нашите противници се опитват да прокарат вярата, че човечеството се състои предимно от чудовища, които никога за никого нищо не биха направили, освен ако не бъдат принудени.

Що се отнася до сътрудничеството, либертарианството определено не защитава обществения строй на Азимовата Солария, при който всеки гражданин си е самодостатъчен до степен дори да не се среща с останалите живели на планетата (въпреки че човек остава с впечатлението, че именно в подобна антиутопична религия се кълнем всяка вечер преди лягане, като чете критичните материали, посветени на философията ни). Тъкмо напротив, ние сме големи фенове на човешкото сътрудничество и смятаме, че именно то, посредством разделението на труда, е в основата на чудесата на съвременния свят. В същото време обаче много добре знаем, че сътрудничество може да има единствено на базата на хоризонтални отношения между равнопоставени пред закона човешки същества. Няма такова, когато отношенията са вертикални и едната страна упражнява власт над другата.

Затова, когато ме помолиш да ти помогна с преместването и аз го правя, понеже сме приятели от години, ние си сътрудничим в истинския смисъл на тази дума, по начин, който за мен като либертарианец е основополагащ за човешкия прогрес. Когато държавата ме принуди със заплаха от затвор да отделя 10 процента от доходите си, за да може поредният безсмислен чиновник да си купи БМВ или да даде тлъста комисионна на поредния си корпоративен приятел, на мястото на сътрудничеството идва насилието.

Внимателният читател ще се досети, че и тук опонентите на либертарианството изкривяват смисъла на думите типично по Оруеловски, превръщайки „сътрудничество“ в синоним на държавно оторизирано насилие и обвинявайки ни, че понеже не сме фенове на второто, не харесваме и първото. Тази глупава, но широко разпространена критика, редом с криката, че не ни дреме за ближните е следствие, струва ми се, от едно друго интригуващо твърдение, което гласи, че

Либертарианците са егоисти

Няма съмнение, че подобна критика, изказана по този начин, е вярна, защото ние наистина често говорим за „егоизма“ – проблемът обаче е, че опонентите ни рядко си правят труда да вникнат в смисъла, който влагаме в тази дума. Либертарианският възглед за света поставя индивида в центъра си и твърди, че всеки човек на първо място следва да се погрижи за собственото си и това на близките си добруване, при положение, че докато го прави, не прибягва към насилие. От тази гледна точка за мен Майка Тереза е класически пример за либертариански егоист, тъй като тя цял живот се занимава с това, което осмисля собственото ѝ съществуване и я кара да се чувства добре. Ако някоя правителствена агенция бе принудила Майка Тереза да сади дървета в Бразилия (само по себе си също похвално начинание), това щеше да я превърне в „алтруист“, за чиято съдба мога единствено да съжалявам.

Всъщност либертарианската представа за егоизма се споделя, макар и несъзнателно, от всички хора по света, защото няма човек, който доброволно да се съгласи да направи нещо, което не му носи един или друг вид удоволетворение. Когато даваш последните си пари преди заплата, за да нахраниш просячето на улицата, това е акт на егоизъм, понеже удоволетворението, което ти носи добрината ти струва повече от парите, които си похарчил (ако беше обратното, просто нямаше да ги дадеш!). Когато доброволно се оттеглиш в манастир, дори това е акт на егоизъм, понеже явно цениш духовното си израстване повече от радостите на светския живот. Даже, когато рискуваш живота си, за да помогнеш на свой близък, постъпваш егоистично, тъй като го цениш достатъчно, за да се решиш на подобен акт.

Не е егоистично обаче да си решил да дадеш последните си пари на просячето на улицата, но полицията да ти го забрани, защото така стимулираш просията. Да решиш да се оттеглиш в манастир, но приятелите ти да те пратят в лудница, понеже – let’s face it – това си е тъпо. Да си изправен пред избора да помогнеш на най-близкия си човек или на напълно непознат, и да бъдеш принуден да избереш непознатия. Подобни действия са несъвместими с философията на либертарианството, заради насилствения си характер, а именно фактът, че всяко действие, което е доброволно, в същото време е и егоистично (т.е., пак да повторя, носи по-голямо вътрешно удоволетворение на вършителя си в сравнение със своите алтернативи), ни кара да защитаваме егоизма като висша ценност.

И тук, както в предните два случая, сме свидетели на същото изопачено тълкува на значението на думите от страна на противниците на либертарианството, за което Джордж Оруел ни предупреждава още през 1948 година.

Статията е публикувана също на адрес: http://e-lect.net/?p=7351

Leave a reply

  • 0
 
 

Брюксел да чуе Украйна и първо да промени себе си

Да видиш как европейското знаме се вее над повече от половин милион протестиращи украинци е незабравима гледка. Да чуеш как половин милион гласа се издигат в гръмовен зов „свобода“[...]

  • 0
 
 

Георги Данчев: Quo vadis в Швейцарските планини?

Природа и инфраструктура, или какво можем да научим от Швейцарските планини? Според мен, неимоверно много неща. На първо място, е добре да се има на идея, че швейцарската при[...]