Непознатият възход на Китай или кошмарът за левите

 
 
 

Всеки път, щом в България се заговори за държавна намеса в икономиката, левите политици и икономисти размахват Китай като успешен пример, който нашата държава трябва да следва. Всъщност, Китай предлага, може би, най-добрата възможност в модерната история да се сравни ефектът от прилагане на комунистическа и капиталистическа идеология в държавното управление, а именно периодите преди и след 1978.  И резултатите от това сравнение изобщо не са аргументи в полза на лявото.

Ако гледаме данните, управлението на Мао (комунистическият период) е относителен застой в икономическо отношение. Единственият голям скок, който китайската държава е направила за този период, е в избиването на собствените си граждани – само държавната кампания по унищожаване на врабчетата е довела до избухване на популацията на насекоми, изяждащи посевите и довежда до гладна смърт между 30 и 40 милиона китайци. Още по-шокиращо изглежда статистиката за комунистическата индустриализация на Мао, т.н. „Голям скок напред“. Кампанията, чрез която китайската комунистическа партия се е надявала да превърне Китай от комунистическо-аграрна в комунистическо-индустриална държава, завършва с катастрофа – около 30 милиона китайци губят живота си, а трите години стават известни като единствения период на икономическо свиване между 1953 и 1985. Изключително бедният Китай започва да расте при Маоизма, но човешката цена на този е умопомрачителна. Все пак, китайският БВП нараства три пъти (до голяма степен задвижван и от увеличаващото се на население), а доходът на глава от населението се увеличава с 80%. Въпреки това, поднебесната империя изостава зад средностатистическия растеж на световната икономика, както и на всички свои съседи през този период, когато либерализацията на световната търговия и де-изолацията на САЩ водят до бурен икономически подем.

1

Китайското икономическо чудо започва, когато Дън Сяопин изолира консервативното комунистическо крило и дава старт на период на реформи към пазарна капиталистическа икономика. Първата стъпка е приватизацията на фермите през 1978 година, която връща на селяните контрола над земята. Сяопин също освобождава предприемачите от редица административни и данъчни тежести. Между 1978 и 90-те години, размерът на държавните фирми в Китай не се променя съществено, но недържавният сектор преживява истински предприемачески ренесанс, особено при дребния и средния бизнес, където средният размер на фирмите намалява от 112 служители на 8. Ръстът на продуктивността в частния сектор изпреварва в пъти този в държавния. Сяопин също осъзнава огромната важност да интегрира преминаващия към капитализъм Китай в световната икономика и започва прогресивно да демонтира предходните политики на изолационизъм и протекционизъм – премахването на държавния монопол върху външната търговия и създаването на първите свободни икономически зони са сред най-важните постижения.

2

 

Резултатът е, че между 1978 и 2006, китайският износ расте средно с 15% на година (без да включваме Хонг Конг). Интеграцията в международната икономика води със себе си и чужди инвестиции – през 1978 Китай практически има 0 чужди инвестиции и 0 външен дълг. За периода между 1979 и 2005, страната успява да привлече над $620 милиарда чужди инвестиции. Изолацията на консервативните комунисти подсигурява продължаването на реформите и след смъртта на Сяопин. През 1997 и 1998 се извършва масирана вълна приватизации и съществен брой държавни предприятия преминават под контрола на частни инвеститори. Според OECD, към днешна дата, държавният сектор в Китай произвежда около 30% от икономиката, докато този процент през 1978 е бил 77.63%, а преди това и близко до 100%.

Преминаването от комунизъм към капитализъм издига китайската икономика от мястото на опашкар до световен лидер по растеж. Доходът на глава от населението расте средно с 6.6% между 1978 до 2003, изпреварвайки всяка друга азиатска страна (включително азиатските тигри, които по времето на маоизма са далеч напред) и много повече от растежа от 1.8%, познат в западна Европа и САЩ. При комунистическия режим на Мао, растежът на Китай е бил под средния за света, а в капиталистическия си период, страната расте 4 пъти по-бързо от средното за световната икономика. БВП на глава от населението в Китай расте от 22% до 74% от средното за света, а делът на китайската икономика от световната се утроява – от 5% на 15%.

Когато левите апологети срещнат тези факти, те се оттеглят в последния си глух аргумент – Китай не бил социализъм/комунизъм, а някакъв умерен трети модел (подобно на Скандинавието), където държавните фирми доминирали „стратегическите“ (каквото и да означава това) сектори, а останалото било дадено на частниците. Както и със Скандинавските държави, тази констатация е абсолютно грешна.

През 2011 година, висш партиен функционер съобщава на пленум, че в Китай има 43 милиона регистрирани компании (много малки и семейни частни бизнеси, обаче, не са регистрирани), от които 93% са частни и наемат 92% от заетите в китайската икономика. Но дали пък китайската държава не държи твърдо контрола върху големите компании или пък в отделни важни сектори?

Ами, не. Ако вземем данните за средните и големи фирми в индустриалния сектор, то се вижда, че между 2000 и 2009,  броят на частните фирми се увеличава средно с 30% на година.

3

 

За същия период, дялът на държавните фирми намалява както като контролирани активи (размер), така и като продажби, така и като печалби:

4

 

Аргументът на левите, че държавните фирми се използват за финансиране на държавния бюджет пък е направо абсурден в Китай, където въпреки че те продължават да увеличават активите си в абсолютни стойности (а не като дял, както в горната графика), печалбите им са буквално мизерни и замразени:

5

 

Тук някъде е моментът, в който социалистите изпадат тотално в паника и отказват да приемат реалността. С пяна на уста, най-смелите от тях посочват, че успехът, макар и да не се дължи на държавни фирми в стратегически отрасли, идва от мъдрото държавно планиране, стриктно регулиран бизнес и пълен контрол на държавата над банките и финансирането. За техен краен ужас, фактите посочват именно обратното.

Първо, моторът на китайския икономически растеж, т.н. свободни икономически зони, са едни от местата с най-свободни от държавна намеса икономически условия – китайската държава е отстъпила почти тотално от тези зони, оставяйки на местните и чужди инвеститори до голяма степен да развиват какъвто желаят бизнес и по какъвто искат начин. Второ, твърдата китайска намеса във финансовия сектор е безспорна, но по-внимателно вглеждане в информацията разкрива интересна картина. Бурно развиващият се китайски дребен и среден бизнес не се финансира от големите държавни банки – под 4% от нужния му капитал идва от тях. Малките и средни частни банки се развиват добре, но са все още твърде слаби. Или поне законно-съществуващите такива. Под повърхността на китайските официални статистики съществува колосален и тотално нерегулиран (буквално незаконен) частен финансов сектор. Според проучване на самата китайска централна банка, над 89% от населението на Уенжоу и над 57% от фирмите се финансират от този сектор, който е почти огледално отражение на американската финансова система по време на своя най-либерален период. Основата на тези финанси е свободата – малки и средни инвеститори се сдружават, когато предприемачите им предложат възможности за финансиране, и събират нужните капитали с мълниеносна скорост, освободени от бюрокрация и регулация. Трето, държавните регуалции в Китай са много по-малко, отколкото повечето хора си мислят, дори извън свободните икономически зони. Ако вземем индекса за икономическа свобода, факторът, който дърпа Китай надолу, е лошата защита на частната собственост. Китайският пазар на труда, обаче, е по-свободен от френския, а свободата от директна фискална намеса е дори по-голяма от тази в Съединените Американски Щати днес (невероятно, но факт).

Китайското икономическо чудо е (може би) най-добрият пример в модерната история на света за провала на комунизма и възхода на капитализма. Само за 35 години, Китай се превръща от човеконенавистна и комунистическа икономика, която се влачи зад средните нива на растеж за световната икономика и съседа си, в прогресивна капиталистическа икономика,  прогресивно увеличаваща икономическата си свобода, бидейки не само световен лидер, но и глобален двигател на икономически растеж. Всъщност, прогресът на частната инициатива и нарастващо свободния капитализъм в Китай е толкова бърз и впечатляващ, че през последните няколко години там се заражда поговорката „guo jin min tui“ или „държавата настъпва, частникът отстъпва“. В западния свят виждаме огромните държавни инфраструктурни проекти и институционализиране на системи (като пенсионна) в Китай като нещо полезно, но местните предприемачи, де факто, ги възприемат като заплаха за техния потаен, често незаконен, но гигантски по размер все по-свободен капитализъм.

Колкото и странно да звучи за десните и смразяващо-страховито за левите, фактите и статистиките показват безспорно, че Китай е както най-недооцененият и неразбраният, така и най-категоричният пример за тоталната доминация на свободния капитализъм над социализма.

 

Leave a reply

  • 0
 
 

Кой създава кризите 2: Голямата война

В ПЪРВАТА част (“24 часа” от 15 април) разгледах двете най-значими кризи от първата половина на ХХ век – паниката от 1907 г. (многофакторна криза, довела до създаването на Федералн[...]

  • 0
 
 

Владимир Каролев – В защита на държавността

Преди известно време красиво пишещият журналист Петър Волгин публикува в OFFNews статия, пълна с фактологични грешки и неверни твърдения. Тъкмо мислих да коментирам статията на Вол[...]