Кой създава кризите 4: Голямата Рецесия

 
 
 

Това е четвъртата и последна част от поредицата „Кой създава кризите“. В предходните три статии видяхме, че държавата в различните й разновидности (изпълнителна, законодателна и парична власт) е основният виновник за почти всички икономически кризи през 20-и век, включително за Голямата депресия. В тази статия ще разгледаме причините за кризите през 21-ви век. Няма изненада – основните причини са свързани с държавни и квази-държавни институции.

Технологичният (dot-com) балон

Технологичният балон е драматичен цикъл в американската икономика между 1997 и 2001 година, като върхът му е на 10 март 2000 г. когато композитният индекс NASDAQ достигна 5408.6. 14 години по-късно, индексът е все още с 23% на по-ниско ниво, отколкото през март 2000 – в петък 30 май 2014 година индексът бе 4242.62 . Тоест, ако някой е вложил 5408 долара купувайки композитния индекс на NASDAQ на 10 март 2000, днес тази инвестиция струва 4242 долара. За хората, неразбиращи генезиса на икономически цикли, технологичният балон бе причинен от огромното поскъпване на акциите на технологични и особено интернет компании след започналата тогава онлайн революция в резултат на свръх-търсенето на акции на такива компании. Да, прекалено големият оптимизъм обхванал както професионалните инвеститори, така и доста хора извън сектора, доведе до много високо търсене, което логично доведе до сериозно поскъпване на повечето технологични компании в периода 1997 – началото на 2000 г. Но не малка роля за този балон изиграхаи редица фактори, зависещи от държавни политики, включително интересна комбинация на японската и американска парична политика, отливането на капитали след азиатската криза към САЩ, неадекватна реакция на американската централна банка към вливащата се в САЩ ликвидност. Към края на 2000 година NASDAQ вече е колабирал до 50% от стойността си през мартенския пик. Интересното, обаче, е в това, че ако не се бяха случили терористичните атаки от 11 септември 2001, тази относително пазарна криза вероятно нямаше дори да причини рецесия. И това се дължи на факта, че с малки изключения (например полагането на прекалено много кабели от телекомуникационни компании) в тази криза нямаше много неразумни инвестиции в дългосрочни активи (оборудване) и това, което се случи, всъщност, е преразпределение на активи от по-късните инвеститори в технологични компании, към създателите на тези компании и по ранните инвеститори и по-точно тези които са се усетили да продадат акциите си преди срива на NASDAQ след март 2000 г.

Колапсът на американския ипотечен пазар и последвалата икономическа криза

Текущият период на икономически трудности трябва да се определи ясно, преди да бъде анализиран. Първо, той е изключително концентриран в развитите икономики, основно тези в Европейския Съюз и САЩ. Като цяло, развиващите се и по-бедните икономики продължават да се развиват сравнително добре, макар, че почти всички заради намалял износи и чуждестранни инвестиции също показват по нисък икономически ръст от 2009 година. Второ, икономическата криза започва след колапса на американския ипотечен пазар през 2007-2008, но бива удължена и подсилена от европейската дългова криза, започнала две години по-късно.

Колапсът на американския ипотечен пазар се причинява от факта, че критичен за финансовата система брой кредитополучатели спират да плащат ипотеките си. Анализът на тези кредитополучатели разкрива, че основното ядро са хора без стабилни доходи, без стабилна работа и с много нисък процент на самоучастие и притежание на собствени активи. Банкерите в САЩ ги наричат NINJA кредитополучатели (no income no job & assets). Когато говорим какво е причинило колапса на ипотечния пазар, трябва да се запитаме каква е причината най-големите банки с едни от най-умните, образовани и високо платени банкери да отпуснат 20- и 30-годишни ипотеки за огромни суми на кредитополучатели, които никога няма да могат да ги изплатят?

Американските политици и левият политически и икономически кръг в целия свят изляха огромни средства в PR пропагандната машина, за да убедят гласоподавателите, че причината за горното е основно алчността на банкерите и липсата на достатъчна регулация на банковия сектор. Но здравият разум подсказва, че един алчен банкер, който печели от дългосрочното изплащане на лихва, няма никакъв стимул да даде ипотека на кредитополучател, който няма да я изплати. Напротив, алчният и умен банкер би внимавал много на кого дава ипотека. Ето защо, истинската причина се корени в стимула, който е получила американската банкова система да раздава такива ипотеки. А този стимул идва по три направления, като всички са свързани с държавната политика.

Първият стимул е в ролята на няколко квази-държавни банки, най-известните от които са тъй наречените Фани Мей и Фреди Мак. Те се създават към и след края на Голямата Депресия като целта им е да стимулират ипотечното кредитиране, така че да помогнат на повече американски граждани да си купят къща (т.е. да постигнат американската мечта). До към 90-те години, тези квази-държавни банки нямат особено влияние. Това се променя през 1992 при Джордж Буш старши, когато се гласува Housing and Community Development Act, който постепенно напомпва тези банки на стероиди. Администрацията на Клинтън през 1999 удря още няколко допълнителни „инжекции“. Какво правят Фани и Фреди? На разбираем език, те изкупуват ипотеки от търговските банки и ги препродават на инвеститори на изключително ниска доходност, разчитайки на държавната гаранция за изплащането им в случай, че кредитополучателите спрат да плащат. Така квази-държавните банки стимулират търговските банки да дават повече ипотеки на рискови кредитополучатели с ниски доходи, тъй като търговските банки няма да печелят толкова от изплащането на ипотеката, а от сложните финансови операции по нейната препродажба. Резултатът е огромното разширяване на рисковите ипотеки, гарантирани непряко от държавата (Agency backed), достигащи чудовищния размер, показан от следната графика:

Screenshot - 1.6.2014 г. , 12_35_38

 

Вторият стимул е директната намеса на американската държава в ипотечния пазар чрез закони като Housing and Community Development Act и Community Reinvestment Act, както и допълнителни по-малки законодателни и изпълнителни политики, изградени върху тях. Тези закони задължават банките да осигурят равен достъп на различни квартали, общини и области до ипотечни кредити, без дискриминация относно пол, раса, религия или други личностни характеристики, включително благосъстояние. С други думи, под „миловидния“ претекст за борба срещу дискриминацията, американските политици задължават банките да кредитират на ниски лихви граждани, които не разполагат с парите да си платят ипотеката. Нито образованието и квалификацията, която да им позволи в обозримо бъдеще да започнат работи с доход, който би им позволил да изплащат безпроблемни ипотечния си кредит. Има и още дълга редица ефекти, но дори този стига да илюстрира тяхната същност – брутална държавна намеса в ипотечния пазар, изкривяваща стимулите за кредитиране и внасяща съществен риск в системата.

Третият стимул е държавната намеса през паричната политика на централната банка (Федералният Резерв). Преди някой социалист да „изкряка“, че ФЕД е частна банка, нека уточня, че ръководството и задачите на ФЕД се определят от Президента. След технологичната криза, Федералният Резерв (за пореден път) намалява основният лихвен процент, помпайки евтини и лесни пари в американската икономика. Това напомпване идва през редица канали, включително позволявайки на квази-държавните банки Фани и Фреди да се финансират по-евтино. Но евтините пари напомпвани от централната банка дават грешен сигнал в икономиката – например те подлъгват предприемачите, че нивата на спестявания са високи, докато реално те не са такива. (подлъгват и кредитополучателите, че е възможно дълги години да са ниски лихвите и да се плаща ниска месечна вноска) В няколкото години преди да избухне ипотечния балон цените в основните метрополиси в САЩ нарастват с над 10% всяка година. Хората без жилища виждат това и си казват – да си купя жилище пък в най-лошия случай ако си загубя работата ще я продам на по-висока цена. Предприемачите пък увеличават предлагането, т.е. построяват повече недвижима собственост, отколкото обществото има нужда. Резултатът е криза на свръхпредлагането и именно това се случи в САЩ. Австрийската икономическа школа е особено фокусирана именно върху тези ефекти на паричната политика и поради това успява с голяма точност да предскаже колапса на американския ипотечен пазар (за разлика от кейнсианците, които за пореден път се чудят какво става и до последния момент убеждават гражданите, че всичко е наред). Тук идва и същественият въпрос дали изобщо е възможно централна банка успешно да определя „цената на парите“, но този въпрос ще разгледам в друга коментарна статия за 24 часа.

И така американската финансова система реагира по предсказуем начин на всички тези държавни и непазарни стимули – започва се бясно раздаване на ипотечни кредити на кредитополучатели без възможност да ги върнат, като въз основа на тях се изработват сложни финансови инструменти, от които се извличат огромни печалби (да, вина имат и рейтинговите агенции, които недооцениха риска в някои от инструментите с които инвестиционните банки пакетираха индивидуалните ипотеки и ги продаваха на институционални клиенти и една на друга. Между другото, голяма част от инвестиционните банки и техните служители също инвестираха свои пари в тези инструменти, което доведе до фалита на Lehman, спасяването от фалит на Merrill Lynch чрез сливане с Bank of America, и на Bear Stearns чрез поглъщане от JPMorgan Chase, фалита на десетки по- малки финансови институции в САЩ, както и наливането на няколко стотин милиарда долара от парите на данъкоплатците в инвестиционни банки и застрахователя AIG. Десетки хиляди банкери също платиха цена, загубвайки работата си и/или инвестиции и пенсионни застраховки. В Европа, подобна причина за кризата бяха държавните политики за стимулиране на сектора недвижими имоти и ипотечното кредитиране в Англия и Испания, докато в останалите по-богати страни ефектът на ипотечните балони в САЩ се отрази предимно чрез загубите на десетки банки и институционални инвеститори, които се бяха набълбукали с американски ипотечни облигации.

В заключение, основните причини за всички циклични икономически кризи, които разгледах в четири коментара за 24 часа, са държавни намеси, било по линията на фискалната политика и стимули, било по линията на натиск от политиците към централните банкери. Всички други причини са вторични и само допълват и засилват влиянието на държавата. Не, не казвам, че не трябва да има никаква намеса на държавата във финансовия сектор. Каква намеса, според мен, е необходима и допустима ще коментирам скоро пак за 24 часа. Ето, обещах вече два коментара за вестника. При това – безплатно. Значи имало безплатен обяд.

Leave a reply

  • 0
 
 

Георги Данчев: Quo vadis в Швейцарските планини?

Природа и инфраструктура, или какво можем да научим от Швейцарските планини? Според мен, неимоверно много неща. На първо място, е добре да се има на идея, че швейцарската при[...]

  • 0
 
 

Дайте да си опазим реално природните ценности – зарежете политиканските манипулации на левите “интелектуалци”

Не мога да се въздържа от коментар на една глупост, която се повтаря ли повтаря, като мантра на апелиращите към повече държава. Били сме опазарили природата, казват те. И лошият па[...]