Застаряването на учителите е изкуствено и целенасочено създаван процес

 
 
 

Филип Петров е главен асистент във Факултет по Математика и Информатика в направление 1.3. Педагогика на обучението по (математика и информатика), т.е. предимно готви учители по тези предмети в диапазона 5-12 клас. Извън академичния сектор е консултант.

Дружината синдикалисти твърдят, че ако до 5-6 години не им дадем пари, за да организират „обучения“ за подготовка на учители „по бърза писта“, които разбира се ще си ги организират главно по плажовете на морски курорти или по СПА центрове в хотели с доста звездички, българската образователна система щяла да остане без учители и направо небето ще се сгромоляса над нас. Твърдят го и го повтарят отново и отново, за да може всяка една медия да го препечата поне 5-6 пъти на година.

Истината обаче е, че в историята на България никога не е имало повече учители спрямо броя ученици, колкото има сега. Например нека съпоставим 2019 с 2000 г., за да видим какво се случва за последните 19 години.

  1. От системата „Инфостат“ на НСИ взимаме броя учители в общообразователни и специални училища от 1 до 12 клас. Той е 61747 души за 2000 г. и 49294 г. за 2019 г. Методологията ги брои на база брой сключени трудови договори.
  2. От системата „Инфостат“ на НСИ взимаме броя учащи (ученици в общообразователни и специални училища от 1 до 12 клас) – те са 883700 за 2000 г. и 581957 за 2019 г.

И сега можем да смятаме. За 2000 г. е имало 14,3 ученици на един учител. През 2019 г. имаме 11,8 ученици на един учител.

Това е елементарна математика в комбинация с елементарно търсене в общодостъпен уебсайт – знания, които ги има всяко дете със завършен 4 клас, но братята журналисти видимо не ги владеят тези неща, а предпочитат да препечатват думите на синдикатите дословно и без проверка дали са верни. Изводът от официалната статистика е, че както учениците, така и учителите в България намаляват (което не е никаква изненада – населението в държавата също намалява), но учениците намаляват по-бързо, отколкото учителите.

По медиите има и извадки на същите статистики и по-назад в годините, когато статистическия институт е вадил данните си не през онлайн информационни системи – чак до началото на миналия век може да се проследи какво се е случвало. Тенденцията никога не е нарушавана. Например през 1900 г. броя ученици на един учител е бил 37,2. През 1940 г. е бил 34,3. През 1950 г. е бил 25,8. През 1970 г. е бил 19,7. През 1990 г. е бил 14,8. И т.н. При това последните споменати не включват специалните училища, при които паралелките винаги са по-малки в сравнение с общообразователните училища. Тоест можем статистически да кажем, че в началото на века, когато населението е растяло, броя на учителите е растял по-бързо от растежа на броя ученици. През социализма, когато държавата се е наела да осигури работа на всички хора, е имало постепенен бум и много бърз растеж на броя учители. После, когато населението е започнало да намалява, намаляването на учителите е било по-бавно от намаляването на броя на ученици. И така плавно, но сигурно и напълно без изключения в България учителите винаги са се увеличавали – не като абсолютна стойност (точен брой), а като коефициент спрямо броя обучаеми, заради които те работят и получават заплати.

При всички случаи трябва да се знае едно – 2019 г. е поредната рекордна година по споменатия коефициент. Всъщност най-вероятно всяка година досега е била рекордна. Дали обаче 11,8 ученици на един учител е малко или много? По-скоро е напълно нормално – средното за ЕС е с малко повече според данни на Евростат (ние сме държавата с най-близко до средностатистическото ниво и се намираме точно между Германия и Франция по тази показател). Тоест в България… изненада, изненада… няма нищо страшно и ненормално по този показател. Значи проблемите трябва да се търсят съвсем другаде.

1
Източник: https://ec.europa.eu/eurostat/web/products-eurostat-news/-/EDN-20181005-1

Синдикатите веднага ще развеят знамето на „да, ама нашите учители застаряват – до Х години ще се пенсионират Y учители и няма кой да ги замести“. Да, тук има немалко истина. Например нямаме много млади учители:

2
Източник: http://www.epsilon.insee.fr/jspui/bitstream/1/92613/1/depp_Europe_2018_version%20anglaise.pdf

А при възрастните над 50 години имаме много:

3
Източник: https://ec.europa.eu/eurostat/documents/4187653/7825811/Teachers+Day+2017+graph+by+age/

Далеч сме от дъното, в което се е закопала Италия, но видимо сме след последните държави в ЕС по застаряване на учителския персонал. Е, сега следва да се запитаме защо се е стигнало дотук. Моето обяснение за ситуацията в България е следното – в нашата държава, като следствие на ограбената през 90-те години на миналия век пенсионна система, училищата по цялата страна задържат значителен брой учители след пенсионна възраст като вид социална услуга за тях. Едно е на заплата, която е близка (а вече за учител с дългогодишен стаж е над!) средната за страната, друго е на мизерна пенсия. Когато става въпрос за човек, който е бил в системата десетилетия (учителите рядко си сменят професията), на директорите и РУО-тата им става тъжно. Освен това има и още един проблем – системата е много тромава откъм кадрова политика. Директорите много трудно могат да уволнят един учител, за да го сменят с друг. А липсата на каквито и да е атестации прави така, че по-опитните учители винаги имат предимство при наемане спрямо по-младите – кандидатите се наемат по документи, а не според уменията им. Това са основните причини за „застаряването“ – то е изкуствено създадено, а не е поради това, че „няма учители“. Дълго време системата не освобождаваше места за млади учители, защото задържаше по-старите. От там и учителската гилдия застаря. Това е лошо не защото „до Х години ще се пенсионират Y учители и няма кой да ги замести“, а защото липсата на пазар на труда е довел до спад в интереса към професията от страна на качествени млади хора. При появата на работни места интересът бавно, но сигурно ще се върне (системата е тромава, защото учителска правоспособност не се получава „от днес за утре“, а изисква продължително обучение в университет) и млади учители ще има. Лошото е, че не е гарантирано, че те ще са качествени.

За да опиша защо качеството ще е под въпрос, ще дам пример със свързан проблем, който не е хипотетичен, а е актуален. Някои по-запознати с реалната обстановка „на терен“ ще кажат, че всъщност някои училища не могат да си намерят учители в последните години въпреки, че обявени свободни позиции стоят години наред. Например в София има тежък недостиг на учители по физика, английски език и информационни технологии. И са напълно прави – такъв проблем има! Той е породен от социалистическата уравниловка в България, която е наложила, че учителите в София, които преподават на класове от по 30 деца и живеят в град с висок стандарт на живот, получават почти същите заплати като учителите в някое затънтено село, които работят с класове от по 2-3 деца, които от своя страна в немалко случаи въобще не ходят на училище (например има практика да се записват фиктивно ученици от ромски махали само и единствено „за да се спаси училището, защото без него ще загине селото“). При такива брутални социалистически несправедливости няма как софийските училища да се радват на огромно желание от квалифицирани млади кандидати за работа – повечето младежи предпочитат частния сектор, където заплатите за инженери и ИТ специалисти са в пъти по-високи. А селските училища проблеми с учителите няма. Там цялата рода на кмета се изрежда да кандидатства когато има отворена работна позиция, а синдикатите правят всичко възможно работни позиции да се откриват колкото се може повече. Там заплатата на учителя е една от най-високите в региона, в който живее.

Е, така е при социалистическите системи, които работят в пазарни условия – пропадат по всички показатели за качество. Да, кадровите проблеми в Българското образование са много тежки, но те не са свързани с общия брой учители, а са свързани с качеството им и с несправедливото разпределение на парите, в което пазарни принципи напълно липсват! Синдикатите, политиците и журналистите, които ги подкрепят, не правят абсолютно нищо за справянето с истинските проблеми. Предпочита се да се усвояват пари за поддържане на електората с вдигане на заплати „на калпак“ и намиране на работа за „наши хора“ по региони, а не да се разрешат истинските проблеми на образователната система. Проблемите ни са свързани с качеството, а не с количеството на учителите. И просто вдигане на заплатите „на калпак“ ще оправя само количествения проблем, но не и качествения. А синдикатите просто търсят откъде да им паднат още повече пари, за да се имитират „обучения“ и „квалификации“. СИНДИКАТИТЕ НЕ РЕШАВАТ ПРОБЛЕМИТЕ – ТЕ ГИ СЪЗДАВАТ!

 

Leave a reply

  • 0
 
 

Георги Данчев: Quo vadis в Швейцарските планини?

Природа и инфраструктура, или какво можем да научим от Швейцарските планини? Според мен, неимоверно много неща. На първо място, е добре да се има на идея, че швейцарската при[...]

  • 0
 
 

Брюксел да чуе Украйна и първо да промени себе си

Да видиш как европейското знаме се вее над повече от половин милион протестиращи украинци е незабравима гледка. Да чуеш как половин милион гласа се издигат в гръмовен зов „свобода“[...]

  • 0
 
 

Гост статия: Можем ли си и без Федерален резерв?

Представете си, че стоите в хола си, лампите са изгасени, цари непрогледна тъмнина и изведнъж изпускате брачната си халка, знаейки, че, ако не я намерите, съпругът/съпругата ви ще [...]