Оздравяването на европейските банки – полезно, но трудно

 
 
 

Референдумът за излизане на Великобритания от Европейския съюз е събитие, което няма значителен пряк икономически ефект, но оказва огромно психологическо влияние. От една страна, допитването е необвързващо. Великобритания си е все още в ЕС. Всички лидери, застъпващи тезата за излизане от съюза, подадоха оставките си, а следващият премиер на страната ще е относително умерената вътрешна министърка Тереза Мей, която надали и сама може да си представи как ще подпише член 50-и за излизане от Европа.
От друга, паундът се срина, британската икономика тръгна към рецесия, италианските и испанските банки се разклатиха, няколко големи немски банки изведнъж започнаха да говорят за нужда от спасителни планове, а европейските политици започнаха да се карат дали текущите правила за оказване на подкрепа за банковия сектор са работещи. Защо се получи всичко това?
Отговорът е прост – европейската икономика и особено европейската банкова система не разрешиха изцяло нито един проблемите, довели до финансовата криза през 2008-2009 г. Те просто бяха заметени под килима и повторната им поява беше гарантирана при първото голямо негативно събитие, разтърсващо Европейския съюз дори само на психологическо ниво.
Огромното количество лоши заеми в Европа, наближило, а вероятно и прехвърлило 1 трилион евро, продължава да тежи като воденичен камък на врата на европейския банков сектор. Тези необслужвани кредити, комбинирани с политиките за ултраниски лихви на Европейската централна банка, значително намалиха възможностите на европейските банки да реализират задоволителна доходност. Оттук и създалата се задънена улица – европейските банки имат нужда да повишат своя капитал и да изчистят балансите си от лоши активи, но пък не реализират нужните печалби, за да си осигурят необходимия финансов ресурс, с който да увеличат собствения си капитал.
Според текущите европейски правила, когато една банка изпита капиталови затруднения*, тежестта трябва да се понесе първо от нейните кредитори и акционери. Тоест първите хора, които трябва да се „разшетат“, са акционерите – от тях се изисква да внесат допълнително капитал. Принципно това не е някакъв критичен проблем, ако банковата система реализира задоволителни печалби – общото събрание просто ще гласува, че 1 или 2 години банката няма да разпределя дивиденти и ще капитализира печалбата си. Да, акционерите няма да са кой знае колко щастливи, но банката ще си остане здрава и работеща. Такъв може да бъде сценарият през есента в България – някои банки (вероятно от по-малките) ще трябва да увеличат капитала си, като техните акционери ще пият една студена вода през 2016-а и няма да получат дивиденти. Това няма да е нещо драматично, тъй като българските банки реализират устойчиво задоволителни печалби – тоест има откъде да дойдат нужните пари за увеличаване на капитала.
Съвсем различна е ситуацията в други европейски държави като Италия, Испания и дори Германия и Франция. Там банковата система хем е обременена с огромно количество лоши активи, хем реализира ниски печалби. Тоест, ако се наложи увеличаване на капитала, парите от печалбите няма да стигнат. Акционерите ще трябва да бръкнат в собствените си джобове, за да довнасят капитал, което за много от тях би било неприемливо от инвестиционна гледна точка, а пък други просто ще откажат. Особено тежко е положението в Италия, където акционерите в банковата система са предимно малки и средни играчи и където има над 600 банки.
Ако акционерите не са способни да понесат тежестта, то следващата стъпка е кредиторите на банката да понесат удар. Тоест хората, на които банките дължат пари, да получат „подстрижка“ на тези задължения – примерно ако банката има да дава на някой италианец 100 лева, от утре ще има да му дава 95 лева. Няма нужда да описваме в подробности колко политически непопулярен би бил един такъв ход в затъналите в политически проблеми и крамоли страни като Италия, Испания, пък дори и една Франция, чийто премиер е с рекордно ниска популярност и подкрепа.
Поради тази причина някои европейски политици (като премиера на Италия Ренци) се опитват отново с държавни пари и средства да рекапитализират банковите си системи, макар и това да нарушава приетите преди около 5 години правила. Спасяването с държавни средства не се усеща „пряко“ от данъкоплатците, тъй като плащането на сметката може да бъде отложено във времето (чрез вземането на нови държавни дългове) или пакетирано в по-голяма сметка, която така или иначе трябва да се плати (например някоя мащабна инвестиционна програма). Например говори се за издаване на специална емисия държавен дълг за рекапитализация на банковите системи, за обособяване на специална държавна банка или фондове, които да изкупят лошите заеми от частните банки и така да изчистят балансите им, за намеса пряко от Европейската централна банка, за създаване на нови структури към Европейския банков съюз и т.н. Това са все механизми за директна или индиректна държавна помощ към буксуващите предимно западноевропейски банкови системи, които ще завоалират тежестта върху данъкоплатеца, но към днешна дата са против приетите правила и са съответно невъзможни за реализация. В тяхна подкрепа се изказват основно правителства и политици от Италия, Испания, Франция и Португалия, а опозицията идва от Германия и Холандия, които предусещат, че е вероятно тежестта да се разпредели върху всички данъкоплатци от еврозоната и да се окаже, че немските и холандските данъкоплатци спасяват италианска банка.
В крайна сметка, през следващите месеци ще се наслушаме на това, че в западните държави и основно Италия банките имат нужда от увеличаване на капитала си и държавата по някакъв сложен механизъм ще помага. Тъй като италианската банкова система е с много ниски печалби и реално няма как сама да извади нужните пари, иначе полезната задача за повишаване на капитала ще се проточи в доста протяжен, труден и политически мотивиран процес. Който вероятно ще се пренесе след това и в Шотландия, Португалия, Испания и частично в Германия и Франция.
* Тук не става въпрос за ликвидна криза, при която парите в брой на банката са свършили вследствие на прекалено много изтеглени депозити. В такива случаи европейските правила са далеч по-толерантни и централните банки бързо и ефективно могат да окажат ефективна подкрепа. Капиталовите проблеми са следствие на трайно влошаване на качеството на активите на една банка (представляващи основно раздадените от нея кредити).

**Статията е публикувана във в. Труд на 14.07.2016

Leave a reply

  • 0
 
 

Към Протестна Мрежа: За Бивола, ПИБ и за разликата между внушения и факти

Онзи ден сайтът Бивол е публикувал на фейсбук стената си екзотичен опит за “анализ” на очакващото европейско одобрение преструктуриране на ликвидната подкрепа за Първа Инвестиционн[...]

  • 0
 
 

Георги Данчев: Quo vadis в Швейцарските планини?

Природа и инфраструктура, или какво можем да научим от Швейцарските планини? Според мен, неимоверно много неща. На първо място, е добре да се има на идея, че швейцарската при[...]